Популярни публикации

вторник, 6 октомври 2015 г.

Българският "Камък на съдбата". Символика и срванение.

ДРЕВНИТЕ СИМВОЛИ

Камъкът на съдбата 


Репликата на Stone of Destiny в Единбург 

  Древният символ, наричан "Камъкът на съдбата", познат още и като "Камък на коронацията". В Европа има няколко такива сакрални символа .


Шотландския Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone), Ирландския Камък от Тара, наречен също Камък на коронацията или Камък на съдбата, а на гелски език или по-точно на ирландски гейлик (Lia Fáil ), (Sgàin, Clach na Cinneamhainn, An Liath Fàil), както и Шведския камък на коронацията, Камъкът от Мора (Stein von Mora, Stones of Mora) – в историята са играли и играят и досега много важна роля при ритуала: коронация на шотландските, ирландски и шведските крале. 


Няколко хилядолетия по-рано, траките първи издълбават каменните си "тронове" на Перперек и Белинташ. 


Въпреки това, обаче, днес никой по света не е и чувал, че в България също има "Камък на съдбата", наречен още „Свещен камък” или „Престолен камък”, съществуващ в някои от древните ни светилища и в двата му варианта: 

- в шотландския вариант, като четвъртит олтарен камък и досега съществува гигантския скален олтар, разположен южно от светилището при Мадарския конник, изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към конника, както и запазените множество негови по-малки проекции, удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny”, във формата на свещенните за българите жертвени олтарни плочи, символи на модела на света, съхранени в музеите в Плиска и в Бургас, Варна, Силистра, Шумен, Каменяк), както тази в лапидариума на музея в Акерман (Белгород) Приднестровский в земите на Стара Велика България. 


- в ирландския вариант (подобно камъка от Тара с неговия соларен израз) като Побит камък или Царски камък (под формата на най-прочутата от колоните в центъра на десетките ясно запазени кръгове от вида "кромлех" в комплекса Побитите камъни край Варна, оприличавана на огромен фалос) и като Менхир – в Камъка на колобъра, мистичен (пеещ) сакрален къмък, заобиколен от всички страни с крепостна стена при светилището край Мадара, наречен още „Свещенния камък на българите”, за който споменава самия княз Борис Първи в „запитванията си”, изпратени от него до папата в Рим, докато се е двоумял коя религия да приеме целокупно народът му; 

Подобни "Свещени камъни" в техния соларен израз като Побити камъни - фалоси, символи на мъжкото оплодително начало, са били открити в Източните Родопи, край село Груево, Момчилградско, край светилището при Мадара и този край гр.Сопот, висок цели 6 метра. 

Трети аспект на Камък на Съдбата, ясно изразен и усвоен като Камък на коронацията има на тракийското светилище в Перперек. Това е скалния трон изсечен в скалата. В храма Перперикон се намира специално изсеченият камък чийто релеф точно повтаря гледката на планините отсреща. Друг тип подобни Камъни, има на праисторическите ни мегалитни светилища при Белинташ и Бегликташ, като там отделен камък е оформен като трон и понякога има великански размери. 


В тази статия ще стане дума за всичко това. 
Каменния жертвеник, намерен през 2007г. в чертите на гр.Варна. Наподобяващ по вид и структура шотландския "Stone of Destiny", включително по дълбоките жлебове, разположени равномерно отстрани. 
















ШОТЛАНДИЯ

Stone of Destiny 

Камъкът на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone) играе много важна роля при ритуала: коронация на шотландските крале. 

Шотландските крале е трябвало да застават пред камъка на съдбата при коронацията си и така да бъдат короновани. Според някой изследователи даже краля е стъпвал на камъка и така е коронован. Писменно документирани коронации пред камъка съществуват за кралете: von Alexander II. (1214), Alexander III. (1249) и John Balliol (1292). 

Легендата разкрива, че историята на Скунския камък (Stone of Scone), понякога наричан Камъкът на съдбата или Възглавницата на Яков, е започнала преди повече от 3000 години. Този външно с нищо забележителен пясъчник, в който няма нито скъпоценни камъни, нито благородни метали, попаднал в Шотландия от Египет, осъществявайки дълго пътешествие заедно с дъщерята на египетския фараон Рамзес Втори, Скота. 

Според хрониката Lebor Gabála Érenn от 11 век, принцеса Скота (Scota) е донесла Камъка на съдбата от Египет. 

Скота е фигура от шотландската и ирландската митология. Името Скота, (Scota) носят 2 различни дъщери на египетски фараони. Според тези митологии гелите (древни келтски племена), (на шотландски Gàidheal, на ирландски -Gael) водят техния произход именно от Скота и нейните наследници. Гелите се явяват прадеди на днешните шотландци и ирландци.

Рисунка на принцеса Скота и Gaedel Glas при пътуването им от Египет, от хрониката „Scotichronicon” ( Шотландска хроника) на Walter Bower, 15 век (1454г) , където се казва че шотландците водят името си от родоначалничката Скота, дъщеря на фараон. Тази хроника е базирана на по-старата хроника „Chronica Gentis Scotorum” на John of Fordun от около 1360г., а тя от своя страна е базирана на още по-стари хроники и документи, включително и по писания на монаха от Уелс, наречен Nennius или Nemniuus от 8 и 9 век. Той съставя в Уелс хрониката Historia Brittonum през 829/830 г. 

Ако се вярва на преданията, след бягството на евреите от Египет, принцесата също напуснала родината си, за да търси своята обетована земя. След дълги митарства тя се появила на бреговете на мъгливия Албион и се заселила на територията на съвременна Шотландия, ставайки съпруга на царя на скифите Гатела. 

ДЪЩЕРЯТА НА ФАРАОНА 

Според една от легендите скотите, предшественици на съвременните шотландци, са потомци на Скота, дъщерята на Рамзес ІІ (познат също като Рамзес Велики). 

В ирландската митология пък Скота е дъщерята на фараон Nectanebus или Nektanebos I., или Nektanebos II. Съпруга е на Niul, сина на Fenius Farsaid, който има Вавилонски произход и след сриването на кулите от Вавилон се мести в СКИТИЯ (Skythien). В ирландката митолгия не се споменава, къде се споменава къде се е намирала Скития. 

Скота, Нийл и синовете им заселват Ирандия и се явяват родоначалници на ирландците. Племената Érainn (по-рано Euerni или Iverni) са смятани от някои историци за Menapii, Bolgi, Builg, Belgae и Fir bolgs. Днес се признава, че белгите от времето на Цезар са и митичните болги от ирландския епос “Левор Гавала Еирен”. За тях се казва, че са потомци на Немед от Скития. Средновековното найменование на Ирландия било Scotia Major

Знаме на ирландската фамилия Болгер 

Stones of Bolgar 

Най-големия мегалитен комплекс в далечния север на Британските острови - островите Orkney. Той е известен под името "Камъните на Болгар". Тези мегалитни съоръжения имат абсолютен аналог в "девташларите" в България, концентрирани предимно около Плиска. 

В книга I-ва на “География” Страбон обяснява, че в най-дълбока древност името скити е било употребявано за хората живеещи на север от гърците. Т.е. траките също са включени в етноса на скитите.). Стефан Византийски е още по ясен пишейки – „(Skythen) Скути етнос тракон” – скитите са тракийски народ. 

Според някой историци думата скити (Skythen) е производна от стрелци или за стрелците, скитите от изтока. И вероятно думата Skoten (шотландци), има общо по произход с думата скити (Skythen) . На съвременен български ез. двете думи не изглеждат сходни и ако има прилики евентуално те биха се открили в старобългарския език. 

Възглавницата на св. праведни патриарх Яков 

Според други легенди Камъка на съдбата бил даже част от трона на библейския цар Давид. Според ортодоксалните равинистични възгледи това се вписва в теорията за 10-те загубени еврейски рода след победата на асирийците над Северното израелско царство от 722/21 пр. Хр. Те приемат скитите за едно от тези загубени еврейски племена 

Видение на стълбата от св. праведни патриарх Яков. 
Икона от I половина на XII в. в манастира "Св. Екатерина" в Синай, Египет. 

Християнска легенда разказва, че главата на библейския Jakob е била положена върху Камъка на съдбата (Stone of Destiny), в нощта когато е видял видението наречено Стълбата Якова - стълба към Бога, от Библията, поради което камъка е наречен и „Възглавницата на Яков” . 

Полагайки глава върху този камък, пророкът Яков видял ангели, вървящи нагоре-надолу по небесна стълба, и чул пророчество за съдбата на еврейския народ. По тайнствен начин реликвата попаднала в Британия, над нея били короновани шотландски и английски крале. Камъкът на Съдбата крие много тайни.

Абатството на Scone 

Градът Scone на гелски ез, ирландски гейлик- Sgàin; на средновековен език Scoine, е градче край Perth и Kinross, Шотландия. В абатството на Scone се е съхранявал камъка до 1296г. Именно там Kenneth Mac Alpin е застанал пред камъка и се обявил за крал на всички шотландци през 843г. 

През 847г. владетелят на Шотландия Кенет Първи преместил Възглавницата на Яков в град Скун (Scone). Тогава в Шотландия и възникнала традицията кралят да бъде коронован, седейки на този камък. Обаче през 1296г. английски войници отмъкнали древната реликва в Лондон. 

Тук Скунският камък бил поставен под трона на Свети Едуард, на който били короновани всички английски монарси с изключение на кралица Мери Втора. Започнали да го ползват при коранациите, като символ на единството между Англия и Шотландия. 
Камъкът на съдбата се е намирал от 1296 до 1996 в Уестминстърското абатство, Англия и едва през 1996г. бил върнат обратно в Шотландия. Сега се намира в замък в Единбург. 

До ден днешен обаче не е изяснено дали тази реликва не е измама. Мнозина изследователи са на мнение, че този камък, завладян от английските войски под предводителството на Едуард Дългия, е евтин фалшификат. Напълно е възможно скунските монаси да са скрили истинската реликва. 

Трона на английските крале в Уестминстърското абатство, Англия. 

След кражбата на камъка от Едуард Първи през 1296г., той е положен под трона на английския владетел и така английските крале са седели на камъка векове наред.Това било прието от шотландците като обида, а за англичанието било триумфален символ на единството между Англия и Шотландия. 

Той е бил приеман в ранното средновековно кралство като магически камък със сакрално значение. 

През 1950 година, точно за Коледа камъка е откраднат от шотландски студенти от Уестминстер с цел да го върнат в родината му,, счупен е на две части и тайно поправен. След 3 месеца е намерен от полицията и върнат в Уестминстърското абатство. През 1996 (след 700г. заточение) е върнат в крепостта в Единбург с пищна церемония. Някои специалисти обаче подозират, че студентите са могли да го подменят, превръщайки Скунският камък в двоен фалшификат. 

По този начин съществува вероятност камъкът, съхраняван в замъка в Единбург, да е фалшификат на Уестминстърския камък, който пък е фалшификат на оригиналния Камък на Съдбата, който е или загубен, или някъде надеждно скрит. 


Посветени в тайните на далечното минало на Великобритания хора твърдят, че оригинала е скрит още на времето и англичаните са откраднали фалшификат, защото този камък сега не отговаря на древните описания, които гласят , че той е от черен мрамор с гравюри. Сегашният Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) е червен пясъчен камък с размери 66 cm x 41 cm x 27 височина, 152 кг. 

БЪЛГАРИЯ 

КАМЕННИТЕ ЖЕРТВЕНИЦИ НА НЕБЕТО 

През 2007г. в чертите на българския гр. Варна и на около 1300 км от него, в рамките днешна Украйна, в лапидариума на музея в Акерман (Белгород Преднестровский) са намерени и описани две новооткрити каменни жертвени плочи със сходни форми и размери , удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny, с приблизителна форма на петоъгълник, със заоблени ъгли, като дългата основа на този във Варна е 130 см., късата - 107 см. Максималната дебелина на каменния блок е 30 см., с тегло около 250 кг. 

Каменния жертвеник от Варна с характерното врязване на свещенната за българите фигура - модел на света. 

Тези две открития са в пряка връзка и с намерените в началото на миналия век жертвени каменни блокове с издълбани басейнчета и улеи от Североизточна България (Шкорпил 1905, 399). Той съобщава, че населението ги счита за винарски камъни и ги нарича шарап-таши, самият Шкорпил обаче, правилно ги определя като „жертвеници". 

ГИГАНТСКИЯ ОЛТАР ПРИ СВЕТИЛИЩЕТО ОТ МАДАРА 

Шкорпил регистрира няколко паметника по скалите на Мадара, всичките ориентирани по посоки¬те на света. Единият е особено внушителен - разположен южно от конника и изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към него. Представлява система от правоъгълно корито и правоъгълно вдълбаване, отделени с пояс. Във вдълбаването е разположено второ, по-малко правоъгълно корито, с жлеб от юг. 

Част от гигантския скален олтар за възлияния край Мадара, ясно се вижда характерното врязване на свещенната фигура- модел на света. 

На практика, тук в монументален вид е била пресъздадена концепцията, реализирана върху по-малките „преносими" жертвеници. К. Шкорпил регистрира още един в непосредствена близост до споменатия шестметров блок, други два - на известно разстояние, в „западния край на Мадарските скали". (Шкорпил 1905, 399). 

Олтар от Плиска 

СВЕЩЕННИТЕ КАМЪНИ НА БЪЛГАРИТЕ, СИМВОЛИ НА СВЕТА, ВЕЩАЕЛИ СЪДБАТА 

Издълбаването на улеи и оформянето на „чучури" навежда на извода, че шарапташите са ползвани за ритуали, при които се извършвало изливане на течности (възлияния) . При изпълване улеите на жертвеника, течността приемала техните очертания - формата на квадрат и очертаването на свещена фигура - символ на света чрез жлебовете на камъка. 

При жертвениците с двойно очертаване, както и при тези с единично, е неизбежно сравнението с прабългарските капища с квадратна или правоъгълна форма, при които също има вписани квадрати и правоъгълници. Именно тази форма превръща храма и жертвеника в модели на света, където двата квадрата представят съчетаване на материалното с нематериалното начало. Подобен символизъм е заложен в архитектурата на зоро-астрийските храмове. 

В своето описание за българите от 11 век византийският богослов и архиепископ Теофилакт Охридски изтъква, че „Те не познаваха името на Христа и по скитски обичай се кланят на слънцето, месечината и други звезди“ – оттам и многобройните соларни символи, характерни за същността на зороастрийската религия. 

Рисунка с антропоморфно изображение на Слънцето от Плиска. 

В научната литература е изказана и една по-необичайна хипотеза. В статията си, посветена на т.нар. двоен жертвеник от Красен, основавайки се на наблюденията и изводите на А. Калоянов, С. Генчева и Н. Ненов допускат, че съоръжението и дупките, издълбани на скалите, представляват вид требище (обсерватория). Според тях, то било съчетано с астрономическа лаборатория и обслужвало култ, свързан с определени моменти в календара (Генчева-Ненов,1998). 

Те следват общ модел, конкретна представа и са използвани за извършването на уеднаквени, „канонични" ритуали. Голямото им разпространение в т. нар. зона на първично заселване на прабългарите в днешна Североизточна България и същевременно засвидетелстването им северно до Акерман (Белгород Приднестровский), потвърждават свързването им с култовете на прабългарското езичество, практикувани от Аспаруховите българи. 

Основи на култови сгради при светилището от Мадара 

Същевременно, зоната на най-голяма концентрация на тези паметници до голяма степен съвпада със зоната на изграждане на капища, с характерен план от вписани квадрати или правоъгълници. 

Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара също се определят като капища. Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.

Паметниците от групата на шарапташите-жертвеници се откриват предимно в днешна Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на Плиска-Мадара 

Символната връзка между жертвениците и капищата може да бъде открита и в други отношения. Разполагането на жертвенците по оста север-юг, както е при скалата с вдълбавания от Мадара, описана от К. Шкорпил, може да се оприличи на ориентирането на квадратните капища - например това от Цитаделата в Плиска по същата ос, с вход от юг. Предположението на К. Шкорпил, че на скалата в Мадара приносителят е бил обърнат на юг, а в случая със съседния й по-малък жертвеник - на изток, може да се свърже с начина на разполагане входовете на капищата от юг (квадратните) и от изток (правоъгълните). Това виждане отговаря на тезата, че у прабългарите именно посоката юг е била свещена (Бешевлиев 1981, 76). Южно са разположени входовете и на други сгради, притежаващи сакрална натовареност - Малкия дворец, крилата на двореца в Преслав, т.нар. Болярско жилище и др.


 Репликата на Камъка на Scone в Единбург. 

Интересно е за какво са служели дълбоките жлебове, разположени равномерно, отстрани на два от запазените у нас жертвеници. По всяка вероятност, подобно на тези от реликвата в Единбург (ориг.), те са издълбани с цел подпиране на камъка върху някаква конструкция, може би ниска каменна или дървена стойка. Закрепването е ставало посредством набити къси греди или колове. По такъв начин се оформял същински олтар, издигнат на 60-70 см или повече над земята. 

За момента жертвеникът от Акерман отбелязва най-северното разпространение на групата. Два цели екземпляра могат да се видят в музея на НИАР Плиска и по всяка вероятност произхождат от столицата. Цял запазен шарапташ е изложен в средновековната зала на РИМ - Шумен, в същия музей се пази и втори, частично разрушен, открит в Длъжко, както и фрагмент от трети, произхождащ от Пет могили. Друг жертвеник е от Каменяк и все още се намира там. Той има по-специфична форма - представлява петоъгълник с издължен връх, в който е издълбан доста широк в сравнение с останалите екземпляри чучур. Един от жертвениците с малки размери е изложен в историческия музей в Силистра. 


Каменен олтар от времето на траките, сега прибран в двора на гробницата на Демир Баба - най-почитаният светец сред алианското /къзълбашкото/ население на Североизточна България. 


Антична каменна плоча със слънчеви символи, взидана също в стените на Демир Баба теке. 

Намирането на такива жертвеници в Плиска, Силистра и Варна, както и върху големи и по-малки каменни блокове в главния езически култов център Мадара показва, че жертвениците не са обслужвали само второстепенни култови места, а са служели за извършването на ритуали за предсказания, практикувани във всички категории езически центрове. 

ШВЕДСКИЯ КАМЪК НА КОРОНАЦИЯТА, 

КАМЪК НА МОРА (STEIN VON MORA, STONES OF MORA). 


Камъкът се е намирал на 10 км югоизточно от гр. Uppsala, намиращ се в днешната шведска област Knivsta. Местоположението му е било между старите региони Attundaland и Tiundaland. При избиране на шведския крал, събрание от видни особи за шведския народ се е събирало около Монумента на Мора. 

За следните крале има писменни доказателства, че са избрани пред Камъка на Мора : 1. Magnus Ladulås е първия крал избран пред Камъка на Мора; 2. Magnus Birgersson, внукът на Magnus Ladulås, които е екзекутиран през 1319г., малко след неговата коронация; 3. Albrecht von Mecklenburg, също Albrecht III., Herzog zu Mecklenburg (роден ок.1338; починал на 1 март 1412), царувал между1364 и 1389; 4. Сhristian I.-последният крал, за когото има доказателства да е коронясан пред Камъка на Мора през 1457г. 

След коронацията на краля, той е сядал на плосък камък и всички от събранието са полагали клетва за вярност пред него. След коронацията новия крал е предприемал пътуване наречено Eriksgata. Целта на пътуването му е била да посети всички важни градове на кралството си. При посещението е имало церемония по признаването му за крал от тамошния управител.

Дротнингхолм (Drottningholm Palace) е името на Кралския дворец в Швеция, който е официалната рециденция на шведското кралско семейство. 

Върху Монумента на Мора новия владетел е поставял малък мемориален (паметен) камък, който е оставал там до края на царуването му. След периода на царуването камъка е свалян от Камъка на Мора и поставян до него. Самият монумент е разрушен нарочно около 1515г. Има исторически доказателства, че Gustav Wasa и сина му Johann III. безуспешно са се опитвали да възстановят монумента. 
 цялата статия четете на:

Няма коментари:

Публикуване на коментар